1. Въведение

През 1978 г. членовете на пънк-колектива Crass отпечатаха постер: “В Германия беше Баадер-Майнхоф, в Англия — пънка, но него не трябва да го убиваме”. Но в духа на пънка по-силно би звучало: “В Италия имаше Автономия…”

1977 г. е година на експлозивна творческа активност на английските и италианските младежи. В Германия това е година на репресии и закрити центрове. Това съвпадение във времето предизвиква въпроси за потенциалните сходства, но също така маскира огромната разлика между италианските движения от 1977 и възникването на пънк-рока в Британия. Възникването на пънка в сърцето на англо-американската музикална индустрия гарантира бързо разпространение на неговите идеи и практики като повсеместно влияние. Корените на автономистките движения лежат в много по-сложната и противоречива политическа обстановка в Италия. Комунистическата партия в Италия (КПИ) през 1970-те години е най-голямата в некомунистическия блок и сферата на нейното влияние в страната се разпростира далеч извън собствените редици.

Намираща се под влияние на съчиненията на Антонио Грамши, тя разработва определено сложна политическа култура. Развитието на автономни идеи в тази култура и въпреки нея води до “детайлно преосмисляне на марксистската теория и систематично създаване на нови теоретични парадигми” (Де Анджелис, 1993). Това движение с висока теоретична подготовка разработва обширен анализ на автономните борби, появили се на повърхността в хода на съпротивата през шейсетте. Но е важно да отбележим и основополагащата роля, която оказва ортодоксалният италиански марксизъм върху развитието на културния анализ като отделна дисциплина. Това наследство, преди всичко теоретичното наследство на Антонио Грамши, все още е различимо и днес. Политиката, разработена в рамките на тази влиятелна политическа култура и против нея, притежава потенциал, заслужаващ нещо повече от празно любопитство.
Във втория раздел съм описал основните идеи на автономния марксизъм по отношение на социалните борби, от които той произлиза.
В трети раздел се спирам на това как тези идеи ни помагат да разберем пънка.

2. Италия и автономисткия марксизъм.


Историята на политическите и социалните борби в Италия в течение на 60-те и 70-те е малко известна в англоезичния свят — независимо от своя размах, интензивност и продължителност. “Някои казват, че докато събитията от 1968 г. във Франция продължиха едва няколко месеца, в Италия те продължиха десет години”. (Hardt, Vianno, 1996, p. 2). За разлика от останалите страни в Европа движението не стихва след взрива от 1968 г., а става още по-интензивно: със завземане на университети, фабрики, работни места и “горящата есен” на 1969 г. През първата половина на 1970 г. избухва автономна борба, независима от профсъюзите и авангардните групи, както във фабриките, с показателното за това завземане на Фиат през март 1973 г., така и извън работните места със завземането на домове и самостоятелни понижения на цените на комуналните услуги. Тази борба, заедно с възникването на феминисткото движение, предизвиква криза сред марксистко-ленинистките групи “новите леви”, които доминират в движението след 1968 г. Тази криза води до това, че някои групи разпускат своите организации. Най-известната сред тях е групата Potere Operaia (Власт на работниците), сред чиито интелектуални лидери e Тони Негри. След това следва Автономия или “област на автономия”, свободно обединение на групи, като правило по местен признак, с различни възгледи, но с обща преданност към автономистката борба и идеите на операизма (ориентация на работническата класа и нейната борба) (Berardi, 1980).
Когато новото движение добива масови мащаби в университетите през 1977 г., автономистите придобиват в него огромно влияние. Кулминация на акциите от 1977-ма е месец март, когато в течение на няколко дни бойното движение завзема голяма част от Рим и Болоня. Към този момент автономистките идеи и практики стават главни действащи лица в извънпарламентарната италианска левица. Това не продължава дълго. Репресиите през втората половина на 70-те и началото на 80-те са безпрецедентни в съвременната история на западна Европа. Масови арести, най-известните от които са арестите на девет интелектуалци на 7 април, включително и Тони Негри. Според Негри (1988, p.252) към 1980 г. в затворите с особен режим се намират 3000 активисти. Това се допълва от нарастващ списък на хора, застреляни от полицията, което тогава е легализирано чрез закона Legge Reale. Попадайки между насилието на държавата и насилието на “Червените бригади”, пространството, създадено от движението, се свива под присъдите за тъмничен затвор, душевни заболявания и нелепото героизиране.
Корените на автономистката теория лежат в кризата, развила се в политиката на Италианската комунистическа партия (ИКП) и Италианската социалистическа партия (ИСП). Тази криза е факт както на вътрешно, така и на международно равнище. Сталинските танкове, нахлули в Унгария през 1956 г., окончателно подкопават вярата в сталинизма по целия свят. В Италия това се усложнява и от ултра-реформисткото лидерство на Палмиро Толияти в ИКП. Предпочитанията, които той отдава на електоралната политика, все по-малко съответства на бойната активност на работниците от 50-те и 60-те години. (Lumley, 1990). Символ на това несъответствие става окупацията през 1962 г. на офиса на социал-демократическия профсъюз на Пияца Стауто от разбунтувалите се работници от Фиат (Red Notes, 1979).
Изправени пред примерите за това как борбата излизал извън контрола и разбиранията на сталинистките и реформистки ръководства на ИКП и ИСП, интелектуалците от двете партии започват да променят своето мислене в опити да намерят теоретична основа за нова автономна борба. Това мислене придобива форма на течение, известно под името операизъм (от думата операйо — работник) формирало се около списанията “Червени тетрадки” и по-късно “Работническа класа”. Основни теоретици са Раниеро Панцери, Марио Тронти, Романо Алкуати и Антонио Негри. Те са вдъхновени от новата бойна активност на работниците въпреки ИКП, а така също от преосмислянето на марксизма, предприето от движението около Джонсън Форест в САЩ [2] и групата “Социализъм и варварство” (водещи теоретици Корнелиус Касториадис и Клод Лефорт) във Франция (Wright, 2001).
Идеите на операизма, по-късно развити в автономията, са организирани около централната концепция за “работническа автономия”, като потенциална автономия на труда от капитала и ударението върху “dal punto di vista operaio” (гледната точка на работническата класа). Ортодоксалният марксизъм, срещу който операизмът теоретизира, се разглежда като преоценка на властта на капитала и приетите за неизбежни закони на неговото функциониране. Операизмът, в това, което Ив Муле нарича “коперниковска инверсия” (Dyer-Witherford, 1999, p. 65), утвърждава приемането на борбата и оставя за капитала единствено реакционна роля. Според думите на Марио Тронти: “Ние също така работехме с концепция, поставяща на първи план капиталистическото развитие, а работещите на второ, в това се заключава нейната грешка. Сега ние сме длъжни да поставим проблема с краката на земята… и отново да започнем отначало: а началото е класовата борба на работническата класа. На нивото на социалното развитие капиталът, капиталистическото развитие идват след самата борба”. (Lumeley, 1990, p. 37). Акцентът пада върху на автономията на труда и присъщата опасност да разглеждаме капитала като външен фактор. Едно от фундаменталните прозрения на Маркс по отношение на капитала са неговите социални отношения със съдържащия се в него труд. Ето как характеризира работещите Маркс: “Тяхното сътрудничество започва само в трудовия процес, но към този момент те вече не принадлежат на самите себе си. С встъпването в трудовия процес те се интегрират с капитала. В качеството на сътрудници, част от работния механизъм, те формират особена форма за съществуването на капитала. Оттук производствената сила, изработвана от трудещите се в социален профил е производствена сила на капитала”.
При Маркс капиталът се състои в повишаване на собствената цена чрез използване на работна сила. Зад капиталистическото развитие стои социално производство с колективен труд. От друга страна за стимулиране на съвместното производство капиталът е длъжен да концентрира големи маси работници (Marx, 1976), което “неминуемо създава условия, при които работниците могат да установят социално единство, явяващо се фундаментално опозиционно на капитала” (Surin, 1996, p. 197). Трудът никога няма да може да стане автономен от капитала, ако не се стреми постоянно да утвърди своята независимост чрез постоянно неподчинение. В противоположност на това капиталът постоянно се стреми да сведе работническата класа до обикновена работна сила (Negri, 1991). За операизма това формира фундаменталния цикъл на класовия състав. Автономната борба на труда провокира капитала за преструктуриране на производственния процес и разделението на труда, за да възстанови своя контрол. Това на свой ред води към развитие на нови антагонистични субекти, към изменение на състава на работническата класа, основано на нови производственни отношения. Единственият изход от този цикъл е структурната асиметрия на тези взаимоотношения: когато капиталът се нуждае от труда, трудът не се нуждае от капитал. Вместо обичайния самоуверен и монолитен капитализъм, пред нас се разкрива картина на слаб капитализъм, който е длъжен постоянно да се видоизменя, за да интегрира, пренасочва и оглавява творческата аморфност на човешката дейност. (Negri, 1991).
За операизма непокорността на работещата класа се явява движещата сила на капиталистическото развитие. Не толкова наивността и творческата сила на обществения труд е източник на капиталистическото развитие, но и преструктурирането на капитала е отговор на постоянните опити на труда да избегне капиталистическата дисциплина. “Историята на капиталистическите форми винаги ще остава реакционна история: капиталът, оставен със своите собствени средства, никога няма да изостави режима на растеж. С други думи, капитализмът провежда системна трансформация само тогава, когато е принуден и когато неговият текущ режим престава да бъде устойчив” (Hardt, Negri, 2000, p.268).
Автономистите, сред които и Негри, разглеждат борбата на работническата класа и развитието на нови антагонистични субективности като прототип на бъдещето развитие на капитала. “На практика пролетариатът изобретява обществените и производствени форми, които на капитала ще се наложи да прилага за в бъдеще” (Hardt, Negri, 2000 p. 268). Реструктурирането разбира се е свързано с технологични изменения. “Както казва нашия приятел Маркс, машини устремени към стачки” (Negri, 1988, p. 206). 

3.Пънкът като повишаване на собствената ценност

Италианското движение в историческия контекст на масовите окупации, демонстрации и бунтове няма големи прилики с развитието на пънк-рока във Великобритания. Има някакво сходство между британските пънкове и италианските “Индианци от Метрополията”, но историята на двете страни е доста различна. През това време Италия се счита за изключение, особенно за продължителността на движенията (Hardt, Vianno, 1996).

Между двете движения няма никакъв пряк обмен до 1980-те години, когато пънкът и автономистките влияния се смесват в много страни, като най-показателните примери са холандските скуотери и немските автономисти. В Италия пънкът придобива влияние единствено когато неговата популярност и присъщата му сплотеност помагат да се възроди движение, основано на автономистки идеи на базата на Социалните центрове – “самоуправляеми, окупирани социални територии” в началото на 1980-те (Wright, 2000). И за двете движения, и за международния капитализъм като цяло, средата на 1970-те години е време на промени. Петролната криза през 1973 г. става сигнал за началото на края на следвоенния период. Капиталът започва проект за преструктуриране в кейнсианската политика, приспособена за старите сили на работническата класа.
Пънкът съзнава ролята на медиите и е самосъзнателно движение, създаващо собствени митове от самото си зараждане. Движението за автономия е толкова сложно за анализ и поради липсата на англоезична история можем да очертаем единствено голия скелет на историята само в общи и условни черти. Статусът на пънка, подлаган редовно на анализ, е още по-усложнен. Нови проучвания за пънка (Sabine, 1999) правят положението още по-проблематично със своите твърдения, че множеството “временни” пънкове са също толкова автентични и ценни, колкото и Джони Лайдън („Секс пистълс”). Ако се върнем обаче към автономизма, като към прагматична теория, основен фактор ще бъде не автентичността, а ефективността.
Когато се разглежда пънкът като повишаване на собствената ценност, трябва да се обърне внимание на неговата приемственост по отношение на друга борба, коeто може би не е толкова явно. Един от въпросите, който винаги е бил спорен — дали пънкът е реакция срещу цикъла на борби през шейсетте години, или е негово продължение? Това, разбира се, зависи от това как тълкувате шейсетте години. Автономистите ги тълкуват като развитие на потребности и желания, минаващи отвъд пределите на следвоенното положение на нещата. Тази борба подронва дисциплината в следвоенните режими чрез отказ от масовите фабрики и нуклеарното семейство в полза на нематериалното и мобилното производство, което приема в извратена форма новите производственни парадигми за капитализма.
Знаменитият лозунг на Джейми Рейд “Никога не вярвайте на хипита” бил прицелен първоначално към бизнесмена и шеф на „Върджин” Ричард Брансън, а не към поколението или движението хипи. Като казва ветеранът от 60-те години Керолайн Кун: “Аз не очаквах, че идеализмът на моето поколение ще бъде оклеветен с такава агресивна негативност. Когато тези момчета превръщат хипитата в отпадък, аз разбирам, че те са израснали, четейки за хипитата в жълтата преса, затова тръбят за “глупостта и мръсотията” на хипитата. Затова им казах: “Помийната преса направи с хипитата това, което ще направи и с вас.” (Savage, 1991, стр. 231).
Въпреки това пънкът става продължение на много идеи и теми на хипитата, само че в анти-шейсетте форма. Пънкът реагира против възобновяването на формите на борба от 60-те. Той става продължение на контракултурните идеи от 60-те под формата на нихилистичен протест срещу децата на медиите – хипитата. Пънковете отхвърлят в хипитата от онова време техния фалш и тоталитарната пригаждаемост, символизирани от емблемата на усмихващо се жълто личице. На плаката на Джейми Рейд за сингъла “California Uber Alles” на американската пънк-група Dead Kennedys била изобразена тази муцунка като маскировка на лекомисления фашизъм в калифорнийски стил. Възможно е тази централна тема в пънка – утвърждаване на социалния реализъм като контра на повърхностния фалш на усмивката. В същото време новият капитал получава своето удовлетворение от този отблъскващ образ на хипитата.
Неприемането на хипитата присътства в най-ранните пънкарски сбирки в ню-йоркския клуб CBGB's. Стилово е изразено с къси, стърчащи прически и тесни панталони, стилизиран урбанизъм, насилие и външна непривлекателност. Това неприемане на хипитата не е чуждо на контракултурата от 60-те. “Гробарите” от Сан Франциско правят пародийни погребения през 1967 г., провъзгласяващи “смъртта на хипитата, прелъстените синове на медиите” (Lee, Shlain, 1985, стр.191). На сцената на CBGB's отхвърлянето на хипитата понякога приема реакционни и расистки форми (Bangs, 1990). 

В Лондон около Sex Pistols се събира група хора, все още вдъхновени от духа на свободомислието от май 1968 г. Чрез спорни методи те обвързват пънка с неговите по-радикални предшественици, за да въведат на дневен ред революционния потенциал на пънка. Влиянието на ситуационистките идеи обикновено се проследява чрез връзката на Малкълм Макларън и Джейми Рийд с групата King Mob в началото на 1970-те години. (Savage, 1990). В King Mob влизат участниците в Ситуационисткия Интернационал, изключени от него за имиджа на “улична банда с анализи” (Vague, 1997, с. 130), Black Mask Group, която по-късно е преименувана на “Up Against the Wall Motherfucker (До стената, копеле!)”. Около Sex Pistols се събират и други хора, вдъхновяващи се от шейсетте: Софи Ричмонд участва в ситуационистко списание и в изданието Suburban Press, заедно с Джейми Рийд, но до този момент тя участва и в либертарната социалистическа група “Солидарност”. Сред тях е и Бърни Роудс, импресарио на Clash, мениджъра на турнетата на Sex Pistols Джон Тибери и Фред Верморел, приятел на Макларън и издател на про-ситуационисткото списание “Международен вандализъм”. Верморел по-късно казва по повод на тази ситуация: “Цялата тази игра с Pistols като цяло беше марксистка конспирация, което може да прозвучи смешно, но така си беше.

Там бяха Джейми Рийд, Софи Ричмонд и Малкълм, които седяха и разсъждаваха за радикалната политика, за това, как да радикализират едно или друго, колко далеч може да се стигне в едно или друго нещо” (Vague, 1997, с. 135).
Степента на тяхното влияние върху групата остава спорна, но именно те създават идейната среда на пънка и неговата песен. Връзката между пънка и идеите на King Mob от предишните години се проследява лесно. Практиката на активен нихилизъм води до обсъждане на отчаяни планове, включително взрив на водопад в езерните райони като протест против романтизма. Ето един добър пример за тези отношения: “По-добре да бъдем ужасни, отколкото приятни, алтруистични хипита, в качеството на недиалектическа хиперреакция на на хипитата” (Wise, S. 1996, с. 66). Този нихилизъм ясно се проявява в пънка, за което говори и самото му име punk – хаймана (англ.). В началото на 70-те години Крис Грей, член на King Mob, разпространява идеята за създаване на “абсолютно неприятни поп-групи” (Wise, D. Wise, S. 1996 с. 67). Той не стига по-далеч от няколко графита, рекламиращи Chris Gray Band, но идеята става една от ключовите, довели до Sex Pistols. Те са планирани като критика на потребителството, демонстрация на боклука, произвеждан от капитализма, разобличаване на механизмите на музикалната индустрия и отказ от артистични претенции. Влиянието на тези идеи се забелязва в ретроспективните интерпретации на пънка на Макларън, като измама на музикалната индустрия. Pistols, в качеството си на антитеза на Bay City Rollers, манипулиране на интерпретациите на дясната преса за пънка, създаване от медията на свой, собствен кошмар (Savage, 1990).
Разбира се, пънкът е нещо повече от машинациите на неколцина манипулатори. Група младежи от предградията и града вече използва тези пробиви в поп-културата за създаване на собствен стил на живот. За простодушния гений Джони Ротън не е необходимо да бъде планиран. Тук се крие и целият проблем с разказа за “аферата пънк”: Sex Pistols са твърде добри. Тяхната критика е толкова силна, че подкопава цялата предшестваща поп-култура, включително позициите на политическия рок (Garnett, 1999). Подкопавайки условностите на поп и рок-музиката, Sex Pistols откриват огромно свободно пространство. Отказвайки се да се учат да свирят на своите инструменти както трябва, пънковете унищожават условностите, държащи музикантите като в усмирителна риза. Демистифицирайки културата, пънкът създава пространство за разгръщане на самодейност. Вдъхновени от това хората създават собствени групи, измислят свой стил дрехи, издават свои списания или сами организират концерти. Това мощно наследство все още е с нас. По думите на журналиста Ричард Бун: “Заплахата от ранния пънк е в това, че младите хора от работническата класа решават да снемат от себе си веригите на гнета! И да влязат в историята!” (Savage, 1991, с.397)
В този смисъл пънкът определено може да се счита за момент на повишаване на собствената ценност, аналогичен на “Индианците от Метрополията” в Италия. Мощен самоутвърждаващ се експеримент с нов начин на живот. Пънкът, чрез плочи, списания и концерти, може да се разглежда като вътрешно-териториално единство в момент на нарастване на атомизиращите ефекти от младежката безработица. Духът на “Do It Yourself (Направи си сам)” повлича след себе си творческа активност и в работната сфера. Този отказ от работа се разпространява сред безработните: работата на безработните до този момент е търсенето на работа. Това единство, появяващо се благодарение на пънка, намира своята най-драматична демонстрация, когато плочата на Sex Pistols “God Save the Queen” стига до първото място в седмицата на Юбилея на Кралицата. Фактът, че името на плочата не се изписва в хит-парада, е показателен за важната роля, която тя играе за представянето на една реалност, изключена от официалния дискурс.
Една от силните страни на повишаването на собствената ценност, като идеи, е осъзнаването на нейните собствени граници. Ако се вземе марксизмът като постоянна критика на капитализма, то неговото привеждане към борба, водеща отвъд пределите на капитализма, е ограничено. Проектите за повишаване на собствената ценност следва да се разбират в техните собствени термини.
Част от мотивацията на пънка е опитът на рок-звездите от шейсетте години, изчезващи на стадионите и получаващи статус на полубогове. Пънкът преодолява разстоянието между групите и публиката. Това съответства на мечтата на Лотреамон за “поезия, която пишат всички” (Marcus, 1990, с .240). На първите концерти аудиторията има същото значение, както и групата в създаването на пънк стила и отношенията. Тези, които една седмица били слушатели, на следващата организирали групи и концерти. Това показва културното самоутвърждаване на пънка. Едновременно с това, неспособността да се отхвърли формата на групи, концерти и плочи, търсенето от индустриите и капиталистическите ценности малко по малко надделяват. От единството на групите в движението през лятото на 1976 г. изпълзява елитаризъм, а групите започват да се конкурират за вниманието на звукозаписните компании (Savage, 1991). Поради своята неспособност да избегнат белезите, получени при зараждането си в рамките на музикалната индустрия, пънкът отправя само частична критика на капитализма. Извън перспективата на своя произход, пънкът участва в противопоставянето между независими и официални “лейбъли” (звукозаписни компании). Независимите наистина могат да предоставят ценно пространство, така както и други некомерсиални компании, но суровият опит от последните десетилетия доказа, че малките компании се подчиняват на същата дисциплина, както и големите. С това не искаме да кажем, че ако пънкарите бяха по-добри марксисти, те щяха да намерят разрешение на тези противоречия. Не съществува чисто повишаване на собствената ценност. Обаче от автономистката гледна точка, че в корените на тези противоречия лежи капитализмът, и до ден днешен се прокарва разделителната линия между независими и “официални” лейбъли.
Положението на Sex Pistols в опосреднения пазар на зрелища достига кризисна точка след появата им в предаването на Бил Гранди. Откриващото се пространство е стеснено от разпространението на пънк идеите чрез таблоидите. По думите на Джон Савидж: “Спечелването на медията е необходимо, ако това е поп-движение. При тази операция, простотата неизбежно се натъква на сложни явления, но се освобождава и свежа енергия с непредсказуеми резултати.” (Savage, 1991, с. 278). Sex Pistols се борят против процеса на посредничество, избягвайки да се фотографират за постери, скривайки своите вкусове и живот, но въпреки това пробивът, направен от тях, е заличен около 1979 г. Все пак, дори в опосредствена форма, посланието на пънка е достатъчно силно и провокира нова вълна на творческа дейност даже в най-малките градчета на Великобритания. След разпада на Sex Pistols и интегрирането на пънк-групите в историята на рока, остават достатъчно места за нови свободни повишавания на собствената ценност. Самият пънк не би съществувал, ако не съществуваше постигнатото през 1960-те години. Както на практическо, така и на теоретично ниво, разпространилият се в Лондон “скуотинг” (завземане на необитаеми сгради) става материална предпоставка за пънка. “Не бъди по-реалист”, “искай невъзможното”, паметта за копнежа по невъзможното остава осезаема. На свой ред пространството и субективността, развити от пънка, стават основа за нови борби и търсения.
Най-забележителната група от втората вълна на пънка стават Crass. “Извършвайки първия и единствен обмислен опит да отидат отвъд нихилистическите архетипи на времето” (Savage, 1991, с. 481), те създават една субкултура, тази на “анархопънка”, и спомагат за образуването на линии на протест, водещи направо към антикапиталистическата борба през последните години. Разбира се, това е само един от пътищата, извеждащи от хаоса на противоречията в пънка. С нихилистическото отрицание на хипитата и съществуването на десните пънк-групи може да се обясни съществуването на днешната расистка, неонацистка рок-сцена (Sabine, 1999). За тази линия категорията повишаване на собствената ценност не е толкова важна.
“Днес мнозина в своя културен анализ ми напомнят на ФБР от 50-те: те навсякъде намират подривна дейност.” (Marcus, 1991, с. 28). Автономистката теория, откриваща подривна дейност навсякъде и във всичко, упорито избягва некритическата масова подривна дейност, за която говори Маркъс. Една от нейните силни страни е анализът на връзката между борбата в културната среда и извън нея. Прилагането на автономистките теории към пънка показва връзка между двете различни движения. Разглеждането на пънка като момент на повишаване на собствената ценност може да се окаже полезно в отделянето на неговите по-утопични импулси от дисциплината, на която го подчини капитализма. Разглеждането на марксизма като критика единствено спрямо капитализма помага да се определят пределите на неговите ползи при анализ.

Бележки:
1 Аз използвам термина марксизъм, признавайки, че определени теоретически моменти в автономистките традиции правят това отъждествяване проблематично. Някои автономисти считат даже термина комунизъм като “тежко наследство”, което трябва да избягваме. (Viano, Binetti, 1996, с. 252)
2 Дж. Р. Джонсън и Ф. Форест са псевдоними на C. Л. Р. Джеймс и Рай Дунаевски.
3 “През юни, (1976) безработицата достига 1 507 976, или 6,4% от работната ръка, най-високата стойност от времето на 1940-те години.” (Savage, 1991, с. 229)

Uncarved.org